Старите корени

Има дни от годината, в които селото оживява, а селският площад се превръща в сцена на епична битка между доброто и злото. Въздухът звъни от чанове, земята трепери под тежки стъпки, а страховити маски плашат, но също и пазят. Това е времето на кукерите. Време, в което старите корени оживяват и ти напомнят, че колкото по-голямо е злото, толкова по-шумно ще бъде прогонено. Кои са кукерите Кукерите по стара традиция са мъже (днес все по-често участват и жени), които обличат ритуални костюми , поставят страховити маски и опасват кръста си с тежки чанове . Те се появяват около Нова година и Сирни Заговезни – тогава, когато според народните вярвания светът е най-уязвим. Често ги виждаме просто като маскирани фигури, но в народното съзнание те са нещо повече – те са воини, пазители и посредници, които стоят между старото и новото, между хаоса и реда, между злото и плодородието. Под грозните си маски, те носят светлината на новия ден. Маските – лицето на отвъдното Кукерската маска има дълбо...

В сърцето на Родопите, над буйните води на река Арда, се издига Дяволският мост – архитектурен шедьовър от XVI век, чиято история е преплетена с мистика и древни предания. История на Дяволския мост Дяволският мост (известен още като Шейтан кюприя – от турски, „дяволски мост“) край Ардино е средновековен мост, построен между 1515 и 1518 година. За негов създател се смята майстор (уста) Димитър от село Неделино (днес град Неделино), който го е построил по нареждане на султан Селим I. Мостът е изграден върху основите на по-стар, вероятно римски мост. Това е спестило огромен обем труд и време, тъй като основите (фундаментите) са били вече положени. За основен материал е използван местен камък (вероятно дялан гнайс). Използвана е техника на каменна зидария, като за свързващ материал е положен изключително здрав, водоустойчив хоросан. Конструкцията на моста е трисводеста, с олекотяващи отвори, което е белег на високо инженерно майсторство. Изграждането на сводовете е било най-трудната част. ...

Какво е Полуденица Когато дойде обедната жега, въздухът затрепери над нивите, а пойните птички замлъкнат, тогава по нашите земи се появява едно от най-неуловимите митични създания в българските поверия – Полуденицата . Старите хора разказват, че тя обикаля полето по пладне, когато слънцето е най-жарко. Наричат я още „Полудница“ или „Обедница“ и вярват, че тя е духът на най-силната дневна светлина – пазителка на онези, които я почитат и изпитание за онези, които не уважават времето за покой. Тя е сезонен дух, свързан с жътвата и опасността от силното лятно слънце. За разлика от Жетварката , Полуденицата не е строго свързана с полето – тя може да се появи навсякъде. Името й произлиза от „полу“ и „ден“, което подчертава времето й на действие. Често е споменавана заедно със своята „посестрима“ – Полунощницата , която действа по същия начин, но през нощта. Как изглежда Полуденицата В народните представи тя е висока, бяла жена – толкова бяла, че може да заслепи слънцето. Понякога е нежна...

Забравеният образ на един мъдър пазител Когато в края на годината снегът покрие земята като бяло було, в съзнанието на малки и големи изниква познатият образ на Дядо Коледа – онзи усмихнат белобрад старец с червен кожух и чувал с подаръци. Оказва се, че в българската традиция този образ е различен – той е много по-древен и носи духа на нашите земи много преди да се появят рекламите на Кока-Кола. В старите народни вярвания Дядо Коледа е стар, мъдър стопанин на зимата. Той не обикаля земята с летящи елени и не влиза през комина. Той е по-скоро пазител и наблюдател – знае кой какво е свършил през годината, кой е помагал и кой е грешил. Кои са корените на българския Дядо Коледа В народните разкази той е свързван с Дядо Мраз (съветски/руски образ, който влиза в българската култура след Втората световна война), със стария домашен дух Стопан , но и със самия Коляда – древно славянско божество на новото слънце. Кой е Коляда Коляда бележи раждането на светлината след най-дългата нощ и символ...

В онези древни времена, още преди светът да познае белотата , зимата не беше приказка, а сурова и безмилостна стихия. Земята се втвърдяваше като камък, леденият вятър режеше като стъкло, а денят и нощта, в натежалите от умора очи, бяха безкрайни. Хората работеха без да имат миг покой. Дори когато пръстите им посиняваха от вледеняващия студ, те продължаваха да цепят коравите дънери, да месят хляб, който сякаш никога не стигаше, да чистят прагове и дворове и да бдят над добитъка в мразовитите обори. Нямаше нищо, което да спре колелото на работата и да дари покой на света. От това непрестанно усилие, тежка, сива мъгла започна да се натрупва в сърцата им. Умората не беше само в телата – тя се свиваше в ъглите на душите им като сянка , която никой не може да отърси. Така, година след година, погледите ставаха все по-тежки, а мислите – все по-мрачни. Създателят, който бдеше отгоре, видя този мрак, който се стелеше като есенна мъгла, обгръщайки света като чудовище, готово да го задуши. Тогава...

Какво са Побити камъни Побитите камъни са едно от най-мистичните и необясними места в България – пустинен пейзаж, в който древни каменни стълбове пазят минали тайни като антични стражи, които не помръдват от векове. Някои от каменните стълбове са кухи, а други – плътни. Височината им е различна, като някои от тях достигат до 7 метра. На широчина достигат до 3 метра. Подредени са, сякаш нарочно, на групи от редове или кръгове. Пейзажът напомня на древно мегалитно светилище, но тук няма човешка намеса – всичко е дело на природата. Макар историята им да започва преди около 50 милиона години , когато мястото е било дъно на море, първите сведения за Побити камъни се появяват през XIX век. Начинът им на образуване и до днес е предмет на спорове, като това, което е сигурно, е че са изцяло творение на природата. Основната научна хипотеза е, че са образувани от карбонатно циментиране около газови емисии в древното морско дъно (конкреции). Наричат ги още „Дикилиташ – това е старото им турско наи...

Защо тези места са опасни В българския фолклор съществуват някои общи поверия и забрани, свързани с определени места, които през зимните месеци е желателно да бъдат избягвани. Зимата се смята за време, когато границата между светът на живите и отвъдното е най-тънка. Дивите, необитавани и отдалечени места (като стари гори, запустели стопанства, поляни, пещери, върхове, проходи и водоеми) се асоциират с повишена опасност от среща с митични създания, зли духове или свръхестествени сили. На тези места обикновено се е избягвало да се ходи без нужда, особено нощем или когато времето е лошо. 8-те забранени места според фолклора Тези места често са свързвани с духове, митични същества, магически практики, древни пазители и нечисти сили , които използват времето, когато границата между световете е тънка, за да покрият с тъмнината си някоя светла човешка душа. 1. Пусти и изоставени сгради Според поверията ходенето в запустели къщи, обори и хамбари през зимата, особено по време на Мръсните дни (...

Символика и значение на първия сняг В българския фолклор първият сняг се свързва предимно със здравето, плодородието и прогнозата за предстоящата зима. Той е символ на прехода към зимния сезон, който най-често е посрещан с радост и усмивка – особено от децата. В народното съзнание той е магическо бяло, пухкаво одеяло, което пази корените на дърветата и семената от измръзване през студената зима. Той е миг на спокойствие, който носи усещане за преход и надежда за по-добро бъдеще. Символ на чистота и здраве В миналото първата снежна покривка често се е приемала за „лековита“ – затова хората са миели лицето си със сняг или са се търкаляли в него, за да са здрави през цялата година. Символ на грижа и защита Неслучайно снегът се нарича „покривка“, „завивка“ или „одеяло“. Той символизира майчината грижа на природата, която слага топло було над спящата земя. Символ на дар и благословия Често първите снежинки са били смятани за дар от светци – например свети Димитър или свети Никола. Така той ...