Старите корени

Има място в дома, което не е нито вътре, нито вън. Място, което не е просто дърво или камък, а граница, пазител и свидетел . То разделя светлината от мрака, доброто от злото, реда от хаоса, светът на живите от невидимото. Това място е прагът.

Когато в края на годината снегът покрие земята като бяло було, в съзнанието на малки и големи изниква познатият образ на Дядо Коледа – онзи усмихнат белобрад старец с червен кожух и чувал с подаръци. Оказва се, че в българската традиция този образ е различен – той е много по-древен и носи духа на нашите земи много преди да се появят рекламите на Кока-Кола.

В българския фолклор съществуват някои общи поверия и забрани, свързани с определени места, които през зимните месеци е желателно да бъдат избягвани. Зимата се смята за време, когато границата между светът на живите и отвъдното е най-тънка.

В българския фолклор първият сняг се свързва предимно със здравето, плодородието и прогнозата за предстоящата зима. Той е символ на прехода към зимния сезон, който най-често е посрещан с радост и усмивка – особено от децата. В народното съзнание той е магическо бяло, пухкаво одеяло, което пази корените на дърветата и семената от измръзване през студената зима. Той е миг на спокойствие, който носи усещане за преход и надежда за по-добро бъдеще.

Мръсните дни (Поганни дни, Некрестени дни, Мръсници) започват на Коледа (25 декември) и траят до Йордановден (6 януари) . В българската традиция тези 12 дни са най-страшното време през годината. В миналото това е бил период на строги забрани, а ритуалите за защита са били задължителни, защото злото е дебнело отвсякъде – от залез до първи петли.

В българския календар не се почитат само светците. В него има място както за доброто, така и за злото, защото старите хора са вярвали, че всяка висша сила заслужава уважение. Пример за това са така наречените Вълчи празници или Вълчи дни, започващи на 11 ноември , в които народът отдава нужната почит към зверовете, които са погубили не един или два човешки живота.

За българите от миналото Луната не била просто небесно тяло, а жива сила – „женска планета“, която влияе върху човека, природата и съдбата. Те вярвали, че по време на пълнолуние границата между видимия и невидимия свят става тънка като воал. Тогава духовете чуват молитвите им, а изречените думи придобиват особена сила. Това правело този момент особено подходящ за наричания, клетви и пречистване през време, което има силата на накара мислите да се материализират.

Има сведения, че корените на числото 40 и вярванията, свързани с него, са по-стари от Библията. В Месопотамия и Вавилон 40 дни означавали „завършен цикъл“ на важен преход или период на изпитание. Древните египтяни са чакали 40 дни тялото да съхне, преди да започнат да го завиват с ленени бинтове и да продължат процеса по балсамиране.

Едно от най-древните и същевременно най-могъщите средства за защита от лоша енергия, вероятно в момента стои тихо и кротко някъде в бабиния гардероб, сгушено сред няколко кълбета прежда. Синият конец е като някоя от тревите, които газим като тръгнем на разходка в планината – има невероятна сила, но ние дори не подозираме за нея.

Нощта се спуска. Селото утихва. Чува се далечен лай. Мислиш си, че кучетата лаят по горските обитатели, които тъкмо започват да обикалят, в търсене на храна. Но старите хора са знаели – не всичко, което се движи, е от този свят. 

Вярванията, свързани с червения конец не са уникални само за България, но у нас те са дълбоко вкоренени и преплетени с народните обичаи. От историческа гледна точка червеният конец присъства в обредите още от тракийски и славянски времена – когато червеният цвят е бил считан за символ на живот, кръв и защита . В езическите практики се е вярвало, че конецът свързва човека със сили от отвъдното, предците и природата.

Според съвременния български календар неделя е седмият ден от седмицата, но според християнската традиция, тя се счита за първия – защото е денят на Христовото Възкресение, което я прави най-свещения ден от седмицата.

В миналото съботата е носела особена тежест. Тя не е била просто ден за почивка. Тя е била ден на покоя, душите и мълчанието . За този ден се е вярвало, че тогава се отваря порталът към отвъдното. Неслучайно точно събота е отредена за Задушниците – дните, в които почитаме мъртвите и си спомняме за тях.

Петък е колкото очакван, толкова и странен ден. Едно е сигурно – в миналото хората със сигурност не са го очаквали с такова нетърпение. Те са били еднакво натоварени през всеки от дните. За животните не е имало почивен ден. Зреенето на плодовете не се е забавяло до понеделник.

Четвъртък е специален ден според българските поверия. Това е денят на семейството, на рода и на силата на думите . Старите хора вярвали, че казаното в четвъртък има особена тежест – думите могат да те благословят, но и да те прокълнат. Затова на този ден се е избягвало изричането на клетви . Вместо това думите са се използвали за семейни наричания и за разрешаване на спорове.

Сряда е денят в средата на работната седмица. Това е ден, който е отреден за срещи, размисъл и баланс . В миналото се е вярвало, че сряда е денят, когато съдбата те среща с хора, които носят важни знаци в живота ти. В този ден не е учудващо да срещнеш човек, когото не си виждал от години, или да чуеш новина, която ще промени мисленето ти.

Вторник не е просто вторият ден от седмицата. Според старите български вярвания това е денят, в който силите на предизвикателството се събуждат.

Понеделник е първият ден от седмицата и от векове се смята за особено важен в българската народна традиция. Нашите предци са вярвали, че както започнеш понеделника, така ще ти върви през цялата седмица . Затова енергията, с която човек започва този ден, е изключително важна.

„Попадийка“, „Буля“, „Невеста“ – в българския фолклор невестулката има много имена, често свързани с „невеста“ или „булка“ („попова булка“, „байнова булка“). Едно от обясненията за това е народно предание за млада и мързелива снаха, която била прокълната от свекърва си да се превърне в такова животно, за да остане завинаги „невеста“ и вечно да „преде“ (да се движи бързо).

Имало време, когато болестта не се лекувала само с треви, а с вяра, слово и ритуал. Всяка болест имала своята причина, често скрита в лош поглед, нарушена забрана или неизпълнен ритуал. Затова хората се пазели – не само от студа и глада, но и от лошата дума, от урока, от незнайния дух, който може да се навърта край огнището.