Български традиции: Монетата – дарът, който тежи на земята

За смисъла на даровете по свещените места и границата между уважение и навик

Има места, пред които човек инстинктивно снижава глас. Планински извор в сянката на скала, пещера с дъх на влага, скална ниша в тихата гора, стара икона, докосната от хиляди ръце. На такива места често ще видиш монети – хвърлени, подредени, забравени. Но малцина си задават въпроса защо ги оставяме и доколко е редно това.

Тази статия е покана да се върнем назад – към смисъла. Да проследим как се е родил обичаят за даряване, какво е означавал някога и как можем днес да го спазваме така, че да не вредим нито на мястото, нито на традицията.

В търсене на отговори

Като човек, който много обича да пътува из България, много често се озовавам на места, пред които дъхът ми спира от възхищение. Антични крепости, дълбоки пещери, високи върхове, магически природни форми, величествени човешки творения – различни по вида и произхода си места, но с общи черти. Една от тях е неоспоримата им красота, а друга… наличието на монети.

Понеже на мен някак не ми идва отвътре да хвърля или оставя монета на такова място, реших да се опитам да разбера защо много други хора го правят. За да открия отговорите, трябваше да се обърна към миналото.

В началото даровете не са били монети

В дълбоката древност човекът не е оставял пари. Тогава в днешния смисъл такива не е имало.

В миналото благоразположението на боговете се е търсило чрез жертвоприношения, но те не са били личен акт. Това са били редки, общностни действия, извършвани по време на важни събития – за привличане на дъжд, плодородие, спасение или благодарност от името на всички.

Отделният човек не е жертвал, а е влизал в отношение – чрез уважение, спазване на реда и малък дар, който не е имал за цел да умилостивява, а да засвидетелства почит.

Храна – плод, хляб, жито или мляко

Храната не остава като боклук. Тя не гние напразно, а често бива изядена от животни или насекоми, като по този начин човекът храни природата, а тя него – кръговрат, който винаги е бил жизнено важен за човечеството. Така човекът изразявал благодарността си и казвал:

„Взех от теб – сега връщам възможност за нов живот.“

Част от дрехата - вълна, конец, парче кожа или плат

Оставянето на дрехата или част от нея не било от суеверие, а от уважение. Често това е било всичко, което човек е имал. Давайки част от дрехата на гърба си, човекът е давал най-стойностното нещо, което притежавал. Така хората изразявали благодарността си, като в същото време оставяли там част от „тежестта“ си.

В народните представи дрехата не се е смятала за лична вещ, а за част от човека. Затова се вярвало, че нейната нишка носела неговата енергия. С този ритуален жест човек казвал:

„Давам от себе си, не от излишъка си.“

Амулет – малък предмет, направен на ръка

Малък амулет, направен от дърво или издялан от камък – това е частица, взета от природата, която е поела от енергията на човека и после е върната там, където принадлежи. Този жест се е смятал за красив начин да оставиш „част от себе си“ в знак на благодарност за онова, което си получил и предстои да получиш.

Приемането на даровете

Даряването е било взаимодействие, не подкуп. Мястото – извор, дърво, скала, пещера – е възприемано като живо, със свой стопанин или сила. Човекът не отивал там, за да „иска“, а за да влезе в отношения.

В традиционните разбирания се е смятало, че ако оставеният дар бъде изяден, отнесен, разграден – значи е приет. Ако остане непокътнат дълго време, значи е нежелан или ненужен.

Защо се е дарявало

Дарът е имал няколко ясно разпознаваеми цели:

• Благодарност – най-често след изцеление, успешно пътуване, спасение от беда.
• Молба – в повечето случаи за здраве, дъжд, рожба, закрила.
• Откуп – за да не последва зло, когато човек прекрачи „чуждо“ място – пещера, водоизточник, кръстопът.
• Почит – към мястото като свещено само по себе си.

Нито една от тези цели не изисква стойност в пари, а смисъл в жеста.

Появата на монетите

Монетата навлиза сравнително късно – с началото на паричната размяна и нейното разпространение.

Причините са практични, не духовни:

• трайна е (не се разваля);
• малка и лесна за носене;
• символизира стойност;
• замества жертвените дарове в градска среда.

Така монетата става универсален заместител на даровете, но запазва символичната си функция:

• Кръгла форма – в традиционните разбирания кръгът означава цялост, завършен цикъл и защита. Свързва се със Слънцето и годишния кръговрат.
• Метал – той е извлечен от земята, преминал през огън и променен от човешка ръка. В народните представи това го прави устойчив, силен и със защитни свойства.
• Устойчивост – не се разлага, не изчезва и дори цветът й да се промени, остава видима. Това е било свързвано с постоянството, дълга и обещанието.
• Непреходност – тя носи различни белези – знаци и образи, чрез които става ясно през коя епоха и от кои народи е използвана.

Всички тези свойства на монетата я превръщат в универсален дар, изпълнен със символика. Старият дар бил смислен, защото изчезвал, а монетата изглеждала смислена, защото оставала.

Така възниква съвременният проблем с даровете – когато смисълът постепенно се забравя, а жестът остава. Когато желанието „да остане“ стане по-силно от уважението към мястото.

Смесването с християнската традиция

С приемането на християнството старите обичаи не изчезват, а се наслагват.

В православната традиция дарът е доброволен, а молитвата не се „заплаща“. В този случай парите имат място само като дарение, а не като ритуален жест.

Поставянето на монети пред икони не е каноничен обичай, а произлиза от по-стари езически вярвания и често е несъзнателно повторение – желанието да оставиш нещо като „откуп“ за онова, което си получил или се надяваш да получиш.

За вярващия човек иконата става „място на присъствие“. Тя заменя старото светилище и се възприема като „точка на контакт“. Така старият жест (оставяне на дар) механично се повтаря в нов контекст, без да се осмисли наново.

Любопитно е как продължаваме да слагаме монети върху или покрай иконите, макар да знаем, че Бог не се умилостивява с предмет, благодатта не се купува, а дарението е благодарност, а не условие. Когато го правим, за да се „сбъдне нещо“, ние несъзнателно повтаряме стария модел на обмен и забравяме за християнския модел на доверие.

Къде не бива да се оставят монети и дарове

• В църкви и манастири – извън предназначените за това дарителски места.
• В защитени природни обекти – извори, пещери, резервати.
• В археологически обекти и скални ниши – монетите са замърсяване, не почит.
• Във водоеми и фонтани – това е модерен туристически навик, който често води до замърсяване на водоемите и повреда на фонтаните.

На такива места даровете не са жест, а нарушение.

Къде дарът е допустим – и какъв

• На извор и аязмо – даровете не се поставят във водата и не бива да са в големи количества.
• На оброци, в параклиси и храмове – чрез свещ, хляб, вода, вино, цвете или дарение.
• На друго място, с което човекът е свързан – чрез цвете, хляб, конец или почистване с уважение.

Природосъобразният поглед

Монетите:

• не се разграждат;
• замърсяват почвата и водата;
• натрупват се;
• нарушават естествения облик на мястото.

Пластмаса и изкуствени материали:

• чужди на екосистемата;
• дълготрайни отпадъци;
• доказани замърсители.

Големи количества храна:

• привличат животни неестествено;
• нарушават баланса.

Различни предмети „за спомен“:

• променят облика на мястото;
• променят енергията на мястото.

Старите хора са го знаели:

„Дарът не трябва да тежи на земята.“

Днес най-уважителният жест често е да не оставиш нищо, освен чистота.

Най-добрите практики днес

За да е смислен един дар, човекът преди всичко трябва да разбере какво „приема“ природата. А тя приема всяко нещо, което не оставя следа. Най-ценният дар е този, който не „натоварва“ мястото, не променя облика му и не остава там като предмет във времето.

Природата не обича да трупа – тя преработва. Затова най-подходящите дарове са:

• плод;
• зърно;
• хляб (малко парче);
• вода;
• цвете;
• конец (от естествен материал).

Те се разграждат и влизат по естествен път в природния кръговрат. Не нарушават екосистемата и не се натрупват във времето. Това разбиране стои в основата на стария принцип, че дарът трябва да може да се върне в земята – там, откъдето е дошъл.

Така хлябът, замесен със сърце и душа, е много по-ценен дар за природата от хиляди златни монети. Всяко действие като почистване, опазване, поддържане на историята на мястото жива, е дар без материален отпечатък, но с дълготраен ефект.

Ако искаш да почетеш някое място, спри за момент и благодари – на глас или наум. Не вземай нищо и не оставяй нищо изкуствено – ако даряваш, направи го чрез грижа, а не чрез предмет. Това е най-добрият начин да изразиш благодарността си.

Истинският дар оставя следи от грижа

Монетата е неутрален дар. Тя е бърз жест, който не изисква вътрешно усилие. Такива монети не сбъдват желания. Не са и израз на благодарност. Те нямат свойството да благоразположат природата. Изключение прави единствено последната монета. Давайки я, човек дава нещо ценно – обикновено това е всичко, което има, но отново е важно къде и по какъв начин е дадена тя.

Природата приема толкова, колкото може да поеме, докато натрупването е черта, характерна за човека. Тя няма нужда от нашите вещи и пари, а от нашето внимание и уважение. Достатъчно е да останеш в прегръдките й и да се насладиш на миг тишина – това е жест, по-силен от всеки предмет.

Истинският дар не е монетата, а съзнанието. Жестът се крие в смисъла, а не в навика. Колкото по-бързо го осъзнаем, толкова по-скоро природата ще приеме даровете ни и кръговратът ще продължи оттам, откъдето е спрял.

„Старите корени“ вярват, че опазването на традицията не е в повтарянето, а в разбирането. Нека не оставяме следи от метал, а следи от грижа – за миналото, за настоящето и за бъдещето.

Използвай етикетите в края на статията или виж всички публикации за още любопитни теми.

Резервирай настаняване в Booking.com и посети местата, на които би искал да оставиш своя дар с уважение и отговорност.
Използването на този линк няма да оскъпи преживяването ти, но ще помогне за развитието на блога „Старите корени“.