Притча за последното дърво

Високо в Рила планина, насред разредения въздух и вечните песни на вятъра, гордо се извисяваше величествен връх. Вековни гори застилаха подножието му със зелен килим, а на самия връх растеше едно-единствено дърво. Беше самотен бор, който сякаш се бе родил от камъка и небето. Неговите корени се вплитаха в скалите като жива паяжина, а клоните му се протягаха, сочейки към безкрайния хоризонт.

Имаше нещо специално в това дърво – нещо, което го отличаваше от останалите. Човек го усещаше, когато го доближи (поне навремето беше така). То беше пазител и врата към върха. Всеки, който се изкачваше, изтощен от стръмния път, трябваше да се хване за ствола му, да стъпи на корените му и само така можеше да измине оставащите няколко метра от стръмния чукар. Но усилията си заслужаваха – пред очите на всеки се разкриваха спиращи дъха гледки – необятно море от планини, златни изгреви, пурпурни залези и бляскави звездни нощи, които запечатваха вечни картини в съзнанието. Дървото беше свидетел на всяка усмивка, всеки възторг и всяка сълза, пролята от щастие.

В началото хората бяха малко. Те идваха с чисто сърце и си тръгваха с искрена благодарност. Често благодаряха на дървото за помощта, сядаха до него, разказваха му истории за своя свят и споделяха водата си. Борът усещаше тази обич и отговаряше с жизненост. Корените му се захващаха по-здраво в скалата, а стволът му ставаше по-силен. Зелените му иглички се закачаха с вятъра и пееха радостно, когато ръцете на хората докосваха кората му. Той не беше просто дърво – беше жив мост между човека и небето.

Славата на върха се носеше навред по света и с годините туристите ставаха все повече. Върволици прииждаха като безкраен поток. Докосванията по дървото вече не бяха нежни, а бързи и невнимателни. Минаващите понякога оставяха дълбоки порезни рани от нож в кората му, а тя тъжно сълзеше. Вместо благодарност, то все по-често чуваше оглушителни крясъци. Водата, която преди изливаха в корените му, бе заменена от купчини празни бутилки и опаковки. По клоните му увиснаха найлони и парчета плат. Хралупата му бе запълнена от фасове и смачкани цигарени кутии. Дървото усещаше болка от умиращата култура, изчезващото възпитание и липсващото уважение.

„Благодаря ти“, веднъж тихо прошепна едно дете, което минаваше покрай дървото, но думите му бяха заглушени и бързо се изгубиха в глъчката на близката шумна компания. Борът се чувстваше самотен и изоставен, макар и да беше обграден от хиляди хора всеки ден. От мъка игличките му посърнаха и започнаха да падат една по една по скалите, впивайки се като игли в ръцете на самозабравилите се туристи, в последен опит да ги предупреди. Но хората отдавна бяха отвикнали да разчитат знаците от природата.

Един слънчев августовски ден, небрежен турист, който дори не погледна съхнещия, но все още величествено извисяващ се бор, слизайки от върха изхвърли незагасената си цигара на златистият мек горски килим. Тлеещата напаст надуши боровата смола и за секунди се превърна в огромен, безпощаден огън, който унищожаваше всичко по пътя си. Скоро пожарът обхвана цялата гора и настъпи ад на земята. Ад, който трая седем дни.

В потушаването на пожара се бяха включили стотици пожарникари и доброволци от близо и далеч. Продължителната суша беше превърнала всичко в барут, а вятърът даваше сила на огъня в борбата му срещу пожарникарите. Битката беше безмилостна, но и този път човекът надделя. Но това беше тъжна победа. От една страна, заради осъзнаването, че с всяка битка огънят като че ли придобиваше все повече кураж. От друга страна, заради многобройните жертви, дадени от страна на гората и нейните обитатели.

Последният пожарникар навиваше маркуча, когато пушекът започна да се разсейва, разкривайки грозната картина на бойното поле. Цялата гора беше изпепелена. Заедно с почти всичките й обитатели. Бяха оцелели предимно такива, които търсеха храна за рожбите си далече от дома. Сега обикаляха из пепелта и плачеха. Пожарникарят ги наблюдаваше със свито сърце и сълзи на очите. Знаеше, че е направил всичко по силите си, но въпреки това се обвиняваше. Тогава нещо друго прикова вниманието му.

Борът, който стоеше на скалата, беше единственото оцеляло от пожара дърво. Той беше пощаден от пламъците, но не и от болката. От върха беше наблюдавал как братята му – величествените борове, стройните елхи, вековните дъбове и игривите брези, се бяха превърнали в пепел и прах. Беше видял агонията на животните и отиващият си живот на планината. Сърцето му, изпълнено с болка, не издържа и изсъхна. Величественият му преди ствол, сега стърчеше безжизнено.

Не мина много време и един заблуден турист, крачейки из пепелта, стигна до дървото. Хвана се за него, за да се изкачи, а то не издържа на човешката тежест точно както не бе издържало на собствената си мъка. Стеблото се откъсна така, както се бяха откъснали хората – от корените си, от природата, от самите себе си. След няколко секунди върхът усети отпуснатата хватка на корените и се свлече с оглушителен трясък, повличайки след себе си лавина от камъни и земя, които потънаха в подножието на планината. Огромното свлачище затрупа цяло село, което спеше там – някога прегърнато от вековни гори.

И така дървото изчезна, върхът – също. Изчезнаха още и хората, които помнеха, че силата им идва от корена и трябва да се държат здраво за него, ако искат да покоряват върхове. Че той е онази жива връзка, която ги държи свързани с живота. А притчата остана, разказвана от вятъра, който дълго пееше тъжни песни над пепелта.

А ти отнасяш ли се с уважение към природата?

Може да ти е интересно: Притча за отпадъците, добродетелите и чистото сърце.

Използвай етикетите в края на статията за още любопитни теми.