Притча за красотата на розата

В просторния двор на стара селска къща, която създаваше магическо усещане, че времето е спряло, живееше една роза. Дворът беше много добре поддържан. Там слънцето винаги грееше ярко, а въздухът беше изпълнен с аромата на хиляди цветя, които нежно препращаха съзнанието в Райската градина. Тази роза не беше просто цвете. Тя беше същинска царица на градината. От най-ранна пролет до разгара на лятото много от нейните поданици, като кокичетата, зюмбюлите, нарцисите и лалетата, бяха увехнали, преклонени пред нейната красота. А нейните нежни, розови листенца тепърва се разтваряха като пластове коприна. С дълбокия си, опияняващ аромат, тя привличаше всички. Работните пчели спираха работа, за да й се възхитят. Палавите съседски деца притихваха покрай нея. Девойките я гледаха и мечтаеха за принца, който ще им я подари, а много от кандидат-принцовете неведнъж се опитваха да го направят, но каракачанската порода на иначе кроткия пазител на къщата и градината, всеки път ги възпираше.

Така растеше розата – с гордост и увереност, защото вярваше, че силата й се крие именно в тези листенца, в тяхната вълшебна ярка окраска и във финия им аромат. Живеейки в настоящето, тя не мислеше за миналото и не се тревожеше за бъдещето. Летните дни се нижеха един след друг, а красивата роза ги прекарваше в слава и разкош. Заедно с нея растяха и нейните приятели в градината – гордият трендафил, който се издигаше към небето, нежните карамфили, които срамежливо се криеха зад тревите и усмихнатите хризантеми, които весело се поклащаха от вятъра. Всички те споделяха едно и също усещане за непоклатима стабилност, което им даваше една прегърбена старица, която често ги обсипваше с внимание и любов. Вярваха, че този живот ще продължи вечно.

С времето въздухът започна да става по-студен. Наситеносиният цвят на небето все по-често беше закриван от сивите облаци. Едно по едно листата на дърветата започнаха да променят цвета си и падайки се разпръскваха като малки палитри по златистата трева. За розата, която беше свикнала с обграждащата я зеленина, това беше смущаващо и притеснително.

– Какво се случва? – попита тя една стара и мъдра вишна, докато замислено оглеждаше пурпурните й листа.

– Дойде есента – отговори вишната със спокоен глас. – Всички се разделяме с красивите летни одежди, за да си починем.

Розата не разбираше. Тя не искаше да си почива. Искаше да бъде красива завинаги. Докато беше потънала в тези размисли, хладният вятър грабна едно от най-красивите й листенца и го отнесе далече в полето. Изгубила част от себе си, розата изпадна в паника. А с всеки изминал ден губеше още и още. Когато вятърът го нямаше, листенцата просто се свиваха, потъмняваха и падаха на земята. После той идваше и ги отнасяше всичките без грам съжаление.

Скоро розата остана само с твърдите си зелени стъбла и острите си тръни. Беше съкрушена. Чувстваше се гола и беззащитна. Най-голямата й гордост – неземната й красота, беше изчезнала, както сега изчезваше в небето димът от комина на старата къща. Тя погледна към другите цветя, които изглеждаха също толкова отчаяни, а после и към старата вишна, чиито клони бяха почти напълно оголени, но мъдрото дърво продължаваше да излъчва необяснимо спокойствие.

– Как можеш да си толкова спокойна? – прошепна розата, а гласът й трепереше от отчаяние. – Ние изгубихме всичко, което имахме!

– Напротив, мила моя – отговори вишната със загадъчна усмивка. – Не сме изгубили нищо, защото корените ни са в земята. Истинската ни същност не е в листата, които падат, нито в цветовете, които вехнат – тя е там, под земята. Онова, което е на повърхността, е само преходно. Когато го губим, ние всъщност укрепваме нашите основи. Изпращаме енергията си надолу, за да я съберем и съхраним. Това е подготовка, която ни е нужна, за да се развиваме – да станем по-силни и по-красиви от преди. Така всяка загуба прави корените ни по здрави. Онези, които не го разбират, хвърлят цялата си енергия, за да се борят с промените – така корените им остават слаби и не успяват да преодолеят предстоящите трудности.

Думите на вишната бяха като балсам за душата на розата. За пръв път тя осъзнаваше как е устроен света. Беше спряла да мисли за изгубената си красота и усети силната връзка с почвата, с хладната, влажна земя. Престана да се бори с вятъра който й напомняше за изгубената красота. Изведнъж почувства необяснима лекота. Затвори очи и се фокусира върху енергията, която се стичаше от стъблата й надолу към корените. Почувства как те се протягат, търсейки нови извори на сила в дълбините на земята.

Зимата мина. Беше дълга, мразовита и тиха. Розата спа дълбок сън. Съзнанието й беше намерило топъл подслон, свито в корените под бялата пухкава зимна завивка. Когато слънцето протегна ръце и дръпна завивката, розата се събуди, но корените й още спяха. Беше се научила на търпение, затова изчака сами да се събудят и да я побутнат в знак, че е време за новата й премяна. А тази пролет тя беше по-пищна от предходната. Нейните цветове бяха още по-ярки и наситени, а ароматът й – още по богат и пленителен. Но не това беше най-важната промяна. Розата беше осъзнала, че истинската красота не се крие в преходното и материалното – защото те се менят, а в здравата основа, която ти помага да се адаптираш към промените. Усещаше, че истинската й сила е в корените и вече не се страхуваше от есента, дори напротив – очакваше я с нетърпение.

Може да ти е интересно: Притча за отпадъците, добродетелите и чистото сърце.

Използвай етикетите в края на статията за още любопитни теми.