Притча за двете лица на огъня

В минали времена, когато горите били големи, а селата – малки, единствената светлина и топлина идвала от слънцето, а зимите били дълги, студени и жестоки. Студът е пронизвал костите, а снегът е затрупвал всичко живо, притискайки го с месеци под дебелата си завивка. По онези времена е живеел стар дървар. Никой не знаел името му, но всички го наричали дядо Добри, защото често правил добрини на хората и никога не отказвал да помогне на някой в беда. По цял ден той обикалял гората и събирал дърва, за да преживее селото дългата зима. А тя вече наближавала.

Една вечер, докато вървял в гората обратно към селото, оставяйки самотна диря от стъпки в подранилия сняг, чул странен шум – нещо тихо стъпвало покрай него. Усетил докосване по рамото, а като се обърнал, видял на светлината на изгряващата луна фигурата на жена, облечена в бяло, която стъпвала боса в снега и бързо се отдалечавала между дърветата. Дядо Добри оставил наръча с дърва на земята и тръгнал да следва стъпките на самодивата. Излязъл на една поляна, а от горската нимфа нямало и следа. Но това, което видял, го оставило без думи – на средата на поляната, върху голям камък, имало необикновено сияние. Горял огън със златисто-червен пламък, а въздухът около него трептял от топлина. Снегът покрай камъка се топял, образувайки кръг от зелена трева в ранната зимна нощ. Дядо Добри се приближил и тогава чул глас:

- Аз съм Огънят. Мога да бъда твой приятел, но мога да съм и най-големият ти враг. Ако се отнасяш към мен с уважение, ще те дарявам с топлина, ще пека хляба ти и ще пазя дома ти от студа и дивите зверове. Но ако ме използваш с гняв и алчност, ще превърна в пепел всичко, което обичаш.

Старият дървар не се изплашил от тези думи. Взел един въглен от чудния огън и го понесъл към селото. Скоро в дома му горяло топло огнище. Селяните започнали да се събират при него, за да се топлят и да слушат отново и отново историята за чудния пламък. Всички били благодарни, а зимата минала по-леко от всяка друга.

На следващата зима, дядо Добри решил да сподели огъня с другите хора от селото. Всеки, който поискал, отишъл при стареца и получил въглен, с който да разпали огън в дома си. В началото всичко било хубаво, но после започнали да се прокрадват злобата и завистта. Подхванали спорове за неща като това чий дом да получава повече дърва и чие огнище да гори по-силно. Така една нощ, двама съселяни, заслепени от завист, запалили запасите от дърва на цялото село. Огънят, който дядо Добри донесъл като дар, извил пламъците си чак до небето и скоро след това изпепелил цялото село, а накрая изгаснал напълно, оставяйки едва успелите да оцелеят селяни без покрив над главите насред зима.

Тръгнал дядо Добри към гората и стигнал до самодивската поляна. А там, на камъка, огънят кротко си горял.

- Защо ни причини това? – попитал старият дървар.

А огънят отговорил:

- Не аз, а вие го причинихте. Моите пламъци са само отражение на онова, което е в душите ви. Затова може да ги контролира само онзи, който може да владее емоциите си. Така ставам верен слуга на едни и  зъл господар на други. Когато усетя любовта – топля, но усетя ли омразата – изгарям.

Оттогава хората станали по-внимателни и отговорни към огъня. Те често си припомняли случката, разказвайки я на децата си, като не пропускали да ги предупредят, че:

„Огънят топли, но и гори“ и „Огънят е добър слуга, но зъл господар“.

В наши дни

В разгара на летните пожари, които сигурно вече са над 4000 на брой към днешна дата за 2025 година, си мисля за това как успяваме да превърнем дар като огъня в истинско проклятие. Няма да задълбавам в сегашната ситуация. Всички знаем каква е, а и не мисля, че е пример, достоен за идните поколения, за да я оставям тук. Ще кажа само, че ми се иска отново да има общество. Да не се делим по пол, раса, партийна принадлежност или футболен отбор. Да имаме обща ценностна система, която да ни кара да градим и да опазваме съграденото. Да се изправяме като общество срещу нередностите и като такова да поощряваме добрия пример. „Съединението прави силата“ да не е само надпис върху сграда. Та дори хората, намиращи се под покрива на тази сграда са разединени, какво остава за другите.

За щастие има и такива, които се обединяват в тежки моменти. Те са хората с добри сърца, които успяват да укротят огъня. Човеци с главно „Ч“, които от близо и далече правят каквото могат, за да овладеят стихията - пожарникари, доброволци, дарители. Именно те са надеждата, че огънят няма да превърне всичко в пепел. Всеки може да стане като тях, във всеки един момент, стига да поиска. А вярвам, че някой ден всички ще го поискаме. Защото корените ни са захранени с народна мъдрост – толкова са силни и толкова надълбоко, че огънят не може да ги достигне.

А ти вярваш ли, че някой ден ще станем по-добри хора?

Може да ти е интересно: Легенди от Родопите - Дяволското гърло.

Използвай етикетите в края на статията за още любопитни теми.