Рухването на Илюзията: Притча за Върха на Единството

На един стар континент, в сърцето на една древна източна земя, се простирала Гората на Изтока. Тя не била просто съвкупност от дървета, а жива душа, дишаща в ритъма на времето.

Там живеели могъщи дъбове с разперени клони като мъдри старци, високи борове, устремени към небето като вечни мечтатели, изящни брези, танцуващи нежно с ритъма на вятъра. Различни по вид, възраст и характер, всеки вид имал свой глас, своя цвят и свой стремеж. Всички те били дълбоко вкоренени в общата плодородна земя, но погледите им били вперени нагоре.

Високо над Гората, мрачен и величествен, обвит във вечна, гъста мъгла, се издигал Върхът на Илюзиите. Наричали го така, защото там магически изчезвала събираната от дърветата вода, която те изтласквали нагоре, с помощта на корените си, а мъглите, които го обгръщали, му придавали тайнственост и създавали усещане за недостъпност. Той бил обитаван от няколко високи, самотни дървета – представители на всеки вид от Гората на Изтока. Те били Дърветата на Властта, които обещавали да превърнат всяка капка вода в благодатен, Небесен Дъжд за техните събратя, живеещи долу в ниското.

Истината била, че дори в най-тежката суша, когато животът на много от дърветата в планината бил застрашен, Небесен Дъжд валял само над избрани дървета, които имали най-голямо влияние над останалите и притежавали способността да заглушават вътрешния им глас на негодувание.

Така, в продължение на дълги години, всяко дърво в Гората, залъгвано от обещанията, ревностно изпращало своята най-живителна Вода, заедно със силата, времето и надеждите си, по фини, невидими канали към върха. Дърветата долу вярвали, че ако техният представител горе е най-добре напоен, ще могат винаги да разчитат на Небесния Дъжд в трудни моменти.

Но от Върха, вместо дъжд, се спускал студен, коварен полъх – Шепотът на Върха. Той пропълзявал между короните на дърветата и нашепвал:

„Дъбът до теб краде слънчевата ти светлина“, прошепвал той на бора. „Виж как клоните му се разпростират, засенчвайки твоите игли!“

На брезата шепнел: „Борът е твърде груб и има остри игли. Не пропуска възможност да те нарани. Той не цени твоята красота. А може би завижда? Твърде различни сте, никога няма да съжителствате в хармония.“

А на дъба: „Бъди силен! Никой друг не може да се мери с твоята мощ и мъдрост. Отблъсни онези, които искат да се възползват от твоята закрила!“

Дърветата, вместо да погледнат към общото небе или да усетят общата земя, се вслушвали в този Шепот. Те започнали да отдръпват клони едно от друго, да се карат за всяка капка роса и за всеки слънчев лъч. Всяко дърво се чувствало самотно, обградено от „съперници“, а Върхът на Илюзиите, обвит в мъгли, изглеждал все по-непристъпен и могъщ, сякаш той бил единствената истина.

Така Гората на Изтока се превърнала в арена на вечни спорове. Дъбовете се карали с боровете, боровете – с брезите, брезите – с кленовете – всички се впускали в яростни спорове и се състезавали за малкото светлина и място, като забравяли, че са в една и съща Гора, дишаща един и същ въздух.

Междувременно, във вечната мъгла на Върха на Илюзиите, Дърветата на Властта процъфтявали. Водата, която получавали, не се превръщала в дъжд за Гората. Една част от нея те насочвали за поддържане на Мъглата на Илюзията, която била гъста и непроницаема. Колкото по-непрогледна била мъглата, толкова по-малка била вероятността Гората на Изтока да види какво става на Върха на Илюзиите и толкова по-успешно Шепотът на Върха сеел раздор.

Другата част от водата, Дърветата на Властта спускали по тайни подземни канали към малки, скрити Езера на Личното Благоденствие, до които само Дърветата на Властта и техните приближени имали достъп.

Малкото на брой дървета от Гората на Изтока, които успявали да надзърнат на Върха, благодарение на случайно прокраднал се слънчев лъч, скоро след това били помитани от ненадейно паднали от върха скали, локално свлачище или лавина.

Минавали сезони, години, десетилетия. Гората на Изтока, макар и все още красива, бавно вехнела под тежестта на Мъглата. Един ден, сред най-старите корени на един дъб, който бил видял хиляди изгреви и залези, се пробудило странно усещане. Той не само чувал Шепота на Върха, но и дълбоката, нежна Песен на Земята. Тази песен му припомнила една отдавна забравена истина.

Докато горе, над земята, короните се карали и отблъсквали, долу, в тъмнината, всички корени били преплетени в една необятна мрежа. Те нежно си разменяли вода и хранителни вещества, дарявали стабилност на почвата и всъщност си помагали взаимно да устоят на истинските бури – тези, които идвали откъм хоризонта, а не от Върха на Илюзиите.

Мъдрият дъб започнал да предава това знание. Не с думи, а с бавно, ритмично пулсиране на своите корени, което се разпространявало към тези на съседните борове, към брезите и към по-младите дървета. Постепенно, едно по едно, дърветата започнали да усещат Песента на Земята и да осъзнават силата на скритата си връзка.

При поредния Шепот на Върха, който се опитал да всее раздор, се случило нещо необичайно. Вместо да се сгушат и да си нашепват гневни думи, дърветата, сякаш с невидимо споразумение, дружно пренебрегнали коварния полъх. Те насочили цялата си енергия и внимание не нагоре, а надолу – към общата почва и към преплетените си корени.

Започнало дълбоко, мощно пулсиране. Земята под Гората на Изтока затрептяла от невидима сила. Тази обща енергия, тази съвместна песен, направила невъзможното. Всяко дърво, от най-малкото до най-голямото, спряло да изпомпва Вода от земята и да я изпраща нагоре.

Тогава от дълбините на земята бликнала чиста вода, която потекла в кристална Река на Единството. Тя закриволичила през Гората, напоявайки всеки корен по пътя си и носейки живот и плодородие.

А последиците за Върха на Илюзиите били незабавни и драматични. Мъглата на Илюзията започнала да се вдига. Без постоянния приток на ресурси и енергия от Гората, скоро тя се разсеяла и изчезнала. За пръв път дърветата ясно можели да видят върха и напуканите скали, върху които едва се крепели съхнещите корени на Дърветата на Властта. Някои от тях вече пресушавали Езерата на Личното Благоденствие, а други не смеели да пуснат корените си отново до тях, за да не бъдат разкрити.

Липсата на Вода създала още по-големи пукнатини във Върха на Илюзиите и един ден той се срутил в Бездната на Справедливостта, повличайки със себе си изсъхналите Дървета на Властта. На негово място изникнали нови дървета, които вече били по-близо до Гората на Изтока. С нейна помощ те станали Дървета на Отговорността. Създали нови езера, които нарекли Езера на Изобилието. По време на продължителна суша те взимали вода оттам и изпращали Небесен Дъжд за всички.

А впоследствие върхът бил наречен Върхът на Единството.

Може да ти е интересно: Притча за отпадъците, добродетелите и чистото сърце.

Използвай етикетите в края на статията за още любопитни теми.