Притча за отпадъците, добродетелите и чистото сърце

В свят, в който всеки търси награда, понякога тя се крие там, където никой не иска да се наведе. Прочети тази притча, вдъхновена от стари мъдрости и нови уроци за това какво значи да бъдеш с чисто сърце.

В едно царство, не много далеч от нашето, живеели хора работливи, но с навици не дотам добри. Всеки бил зает със своето, но когато се нахранил или употребял нещо, просто изхвърлял останалото – на улицата, в реката, край пътя.

Царят виждал това. Боляло го, че земята, която дава плод и вода, била тъпкана и замърсявана. Но не наредил наказания, не заплашил. Вместо това, замислил нещо по-дълбоко.

Една сутрин събудил двореца и казал на придворните си:

— Съберете всички отпадъци, които намерите из града и селата, и ги изсипете на мегдана. Нека хората видят делото си.

Така и сторили. Скоро централният площад бил покрит с боклуци – остатъци от храна, изпочупени предмети, изхвърлени дрехи. Народът се събрал и започнал да роптае:

— Каква е тая безобразна гледка!

— Нима царят ни наказва?

— Кой е виновен за това?

Минавали часове. Всички чакали царят да нареди на придворните да изчистят. През това време едни се спъвали в боклуците, други минавали отгоре им, а трети ги заобикаляли. Разнесла се непоносима смрад. Плъховете излезли от дупките си и започнали да пируват. Хората гледали с нескрито отвращение, но никой не искал да изцапа ръцете си.

Минали няколко дни и в селото пристигнал млад човек, бивш чирак от далечно село. Още щом видял купчината, той се навел и тихо започнал да чисти. Събирал с ръце, сортирал каквото можело да се използва повторно, изхвърлял гнилото. Работил дълго, без да каже и дума. Никой не му помогнал, дори някои му се подигравали, но той не се отказал.

На следващата сутрин, когато мегданът бил чист, царят слязъл пред народа и казал:

— Търсех не този, който ще мрънка, а този, който ще се наведе. Не онзи, който ще обвини другите, а този, който ще послужи с действие.

Царят се приближил до младежа и обявил:

— Ти показа грижа. Показа смирение. Показа, че добродетелите не се крият в думите, а в ръцете и в сърцето. От днес ти ще ръководиш съвета по чистотата на нашето царство, а тази кесия със злато е награда за онзи, който чисти не само пътищата, а и човешките навици.

Хората онемели. Но посланието било ясно. Не боклуците били проблемът – а безразличието.

Оттогава мнозина започнали да гледат на отпадъка по нов начин. Когато видели хартия по улицата – вдигали я. Когато дете захвърли нещо, някой му казвал:

— Помни притчата за мегдана. Винаги има кой да гледа, но рядко има кой да действа.

Поука

Днес никой няма да те възнагради за това, че си изхвърлил нечий друг боклук. Прочитайки тази притча, много хора ще си представят някой „загубеняк“, който е бил „толкова тъп“, че да свърши работата на институциите. Други ще решат, че го е направил за „показност“, воден от някакво чувство на „псевдопатриотизъм“. Трети биха счели тази притча за напълно излишно четиво, с което са изгубили времето си.

Малцина ще разберат посланието и смисъла, защото това е една от онези истории, която няма как да разбереш, ако не си я изпитал „на гърба си“. Те са я изпитали. Не са получили парична награда или висок служебен пост в замяна на това, че са вдигнали от земята нечий отпадък и са го хвърлили в коша, който често е в непосредствена близост. Те са получили душевна удовлетвореност от това, че са направили по-чисто мястото, на което се намират.

Считам за сериозен проблем „мръсните души“ на хората, затова започнах поредицата от притчи в блога „Старите корени“ именно с тази. Тя съчетава преразказ на елементи от стара притча – за да е автентична и авторство – за да наблегна на конкретния проблем. Независимо дали вървя по улицата в града или по пътеката в гората, навсякъде виждам боклуци и не разбирам – защо? Какво ни кара толкова много да мразим природата, че да я засипваме с отпадъци? Какво удоволствие ни доставя да живеем сред такава мизерия? Защо мислим, че някой друг е длъжен да почиства нашите боклуци? Защо когато прекрачим прага на дома си, искаме всичко да ни е чисто и подредено, а навън – не? Отговорът на всички тези въпроси е болезнен, поне за мен – защото немалко хора са прекалено взискателни, а в същото време нямат елементарна култура и възпитание. Смятат, че дават повече, отколкото получават и затова някой им остава длъжен. Платили са си данъците и това им дава неограничени права – включително да замърсяват и да рушат. За тях това да платиш 50 или 100 лв. за година, означава да си купиш достатъчно „съвест“, че да сееш погром на воля.

Това е просто анализ. Нямам за цел да критикувам, поучавам или възпитавам никого. Просто искам да покажа на тези хора, че резултатът от действията им е видим за всички. Произведеният от тях продукт стои като емблема пред чужденците, които се опитват да опознаят българите като нация. Това поведение за нас повече, отколкото хилядолетната ни история. Показва нещата такива, каквито са – както се казва: „лъсва грозната истина“.

Но е факт, че не всички са такива. Слава Богу все още има хора, които носят истинското, българското, „чистото“ самосъзнание. Те не се притесняват да почистят чуждия боклук и не чакат награда, защото я получават на мига под формата на вътрешно удовлетворение. На тях имам какво да кажа:

– Благодаря Ви, че Ви има! Вие не сте се откъснали от българските си корени и сте пример и вдъхновение за много други хора като Вас. Вие сте доказателството, че доброто съществува и надеждата, че ще продължи да съществува. Вие сте пазители на добродетелите и горди носители на „чисти“ сърца. Бъдете здрави!

♻️Сподели тази история ако вярваш, че промяната започва с малките ни действия.

Може да ти е интересно: Притча за двете лица на огъня.

Използвай етикетите в края на статията за още любопитни теми.