Старите корени

В онези древни времена, още преди светът да познае белотата , зимата не беше приказка, а сурова и безмилостна стихия. Земята се втвърдяваше като камък, леденият вятър режеше като стъкло, а денят и нощта, в натежалите от умора очи, бяха безкрайни. Хората работеха без да имат миг покой. Дори когато пръстите им посиняваха от вледеняващия студ, те продължаваха да цепят коравите дънери, да месят хляб, който сякаш никога не стигаше, да чистят прагове и дворове и да бдят над добитъка в мразовитите обори. Нямаше нищо, което да спре колелото на работата и да дари покой на света. От това непрестанно усилие, тежка, сива мъгла започна да се натрупва в сърцата им. Умората не беше само в телата – тя се свиваше в ъглите на душите им като сянка , която никой не може да отърси. Така, година след година, погледите ставаха все по-тежки, а мислите – все по-мрачни. Създателят, който бдеше отгоре, видя този мрак, който се стелеше като есенна мъгла, обгръщайки света като чудовище, готово да го задуши. Тогава...

На един стар континент, в сърцето на една древна източна земя, се простирала Гората на Изтока . Тя не била просто съвкупност от дървета, а жива душа, дишаща в ритъма на времето. Там живеели могъщи дъбове с разперени клони като мъдри старци, високи борове, устремени към небето като вечни мечтатели, изящни брези, танцуващи нежно с ритъма на вятъра. Различни по вид, възраст и характер, всеки вид имал свой глас, своя цвят и свой стремеж. Всички те били дълбоко вкоренени в общата плодородна земя, но погледите им били вперени нагоре. Високо над Гората, мрачен и величествен, обвит във вечна, гъста мъгла, се издигал Върхът на Илюзиите . Наричали го така, защото там магически изчезвала събираната от дърветата вода, която те изтласквали нагоре, с помощта на корените си, а мъглите, които го обгръщали, му придавали тайнственост и създавали усещане за недостъпност. Той бил обитаван от няколко високи, самотни дървета – представители на всеки вид от Гората на Изтока. Те били Дърветата на Властта , к...

В едни отминали времена, когато нишките на живота бяха изтъкани от мъдростта на предците, а хората още помнеха шепота на земята и пазеха нейните дарове, селата край реките кипяха от изобилие, живот, богатство и песен. Всяко лято момите изпълняваха " Пеперуда " – един древен, магичен танц, с който чистите им сърца молеха небето за дъжд. Нежните движения на ръцете им, призоваващи капките, бяха повече от ритуал – те бяха разговор с природата. В тези времена самодивите слизаха нощем по изворите, където заедно с русалките се къпеха в сребристата лунна светлина и оставяха след себе си капки роса, които не просто правеха тревата по-зелена, а вдъхваха сила и живот на всяко стръкче. Водата беше песен. Тя не просто течеше – тя шумеше в кладенците, ромолеше в чешмите и никой не дръзваше да я похаби. Тя беше дар, съкровище и благословия. Старците учеха децата да благодарят с думите „Благодаря Ти Боже“, когато отпиват от нея, защото всяка капка беше дар, а този дар – благословия. Но вре...

В просторния двор на стара селска къща, която създаваше магическо усещане, че времето е спряло, живееше една роза. Дворът беше много добре поддържан. Там слънцето винаги грееше ярко, а въздухът беше изпълнен с аромата на хиляди цветя, които нежно препращаха съзнанието в Райската градина.  Тази роза не беше просто цвете. Тя беше същинска царица на градината. От най-ранна пролет до разгара на лятото много от нейните поданици, като кокичетата, зюмбюлите, нарцисите и лалетата, бяха увехнали, преклонени пред нейната красота. А нейните нежни, розови листенца тепърва се разтваряха като пластове коприна. С дълбокия си, опияняващ аромат, тя привличаше всички. Работните пчели спираха работа, за да й се възхитят. Палавите съседски деца притихваха покрай нея. Девойките я гледаха и мечтаеха за принца, който ще им я подари, а много от кандидат-принцовете неведнъж се опитваха да го направят, но каракачанската порода на иначе кроткия пазител на къщата и градината, всеки път ги възпираше. Така раст...

Високо в Рила планина, насред разредения въздух и вечните песни на вятъра, гордо се извисяваше величествен връх. Вековни гори застилаха подножието му със зелен килим, а на самия връх растеше едно-единствено дърво. Беше самотен бор, който сякаш се бе родил от камъка и небето. Неговите корени се вплитаха в скалите като жива паяжина, а клоните му се протягаха, сочейки към безкрайния хоризонт. Имаше нещо специално в това дърво – нещо, което го отличаваше от останалите. Човек го усещаше, когато го доближи (поне навремето беше така). То беше пазител и врата към върха. Всеки, който се изкачваше, изтощен от стръмния път, трябваше да се хване за ствола му, да стъпи на корените му и само така можеше да измине оставащите няколко метра от стръмния чукар. Но усилията си заслужаваха – пред очите на всеки се разкриваха спиращи дъха гледки – необятно море от планини, златни изгреви, пурпурни залези и бляскави звездни нощи, които запечатваха вечни картини в съзнанието. Дървото беше свидетел на всяка ус...

В минали времена, когато горите били големи, а селата – малки, единствената светлина и топлина идвала от слънцето, а зимите били дълги, студени и жестоки. Студът е пронизвал костите, а снегът е затрупвал всичко живо, притискайки го с месеци под дебелата си завивка. По онези времена е живеел стар дървар. Никой не знаел името му, но всички го наричали дядо Добри, защото често правил добрини на хората и никога не отказвал да помогне на някой в беда. По цял ден той обикалял гората и събирал дърва, за да преживее селото дългата зима. А тя вече наближавала. Една вечер, докато вървял в гората обратно към селото, оставяйки самотна диря от стъпки в подранилия сняг , чул странен шум – нещо тихо стъпвало покрай него. Усетил докосване по рамото, а като се обърнал, видял на светлината на изгряващата луна фигурата на жена, облечена в бяло, която стъпвала боса в снега и бързо се отдалечавала между дърветата. Дядо Добри оставил наръча с дърва на земята и тръгнал да следва стъпките на самодивата . Изля...

В свят, в който всеки търси награда, понякога тя се крие там, където никой не иска да се наведе. Прочети тази притча, вдъхновена от стари мъдрости и нови уроци за това какво значи да бъдеш с чисто сърце. В едно царство, не много далеч от нашето, живеели хора работливи, но с навици не дотам добри. Всеки бил зает със своето, но когато се нахранил или употребял нещо, просто изхвърлял останалото – на улицата, в реката, край пътя. Царят виждал това. Боляло го, че земята, която дава плод и вода, била тъпкана и замърсявана. Но не наредил наказания, не заплашил. Вместо това, замислил нещо по-дълбоко. Една сутрин събудил двореца и казал на придворните си: — Съберете всички отпадъци, които намерите из града и селата, и ги изсипете на мегдана. Нека хората видят делото си. Така и сторили. Скоро централният площад бил покрит с боклуци – остатъци от храна, изпочупени предмети, изхвърлени дрехи. Народът се събрал и започнал да роптае: — Каква е тая безобразна гледка! — Нима царят ни наказва? — Кой е...